Добро утро! Аз съм добре позната ви Мелани, а днес е ден 162-ри. Последните седмици не спирам да сънувам едно и също – бялата сграда, която никога не е била част от мечтите ми, но 7 години и половина бе част от живота ми! Или аз бях част от нея? Някъде от онзи 1 септември, в който отидох насила там, та чак до онзи 3 ноември, в който си тръгнах насила от там. Познавате ли някой, който е роден на 01.09.2015 г.? Някое семейство, което са станали родители на тази дата. Ако, да, то вече тяхното дете е на 8 години и половина. Не се сещам за по-удачен пример, с който да ви пресъздам каква част от живота ми заема тази бяла сграда. Сега, както ви казах няколко реда по-нагоре, тя е част от сънищата ми..
Сутрин е, отново и слънцето вече си е проправило път на хоризонта, а лъчите му достигат с пълна сила до моето лице. Държа в ръката си сутрешното си първо кафе и се наслаждавам на гледката и как градът се събужда. И 5 минути на онази тераса стигат, за да ме заредят за цял ден, знаете, а после е време за сериозните дела! Около мен се чуват гласове – моите приятели развалят тишината на сутрешния град, но изпълват душата ми с щастие! Те са винаги там и връщат усмивката ми, когато сълзите напират. Те са винаги там и се смеем шумно заедно. Те са винаги там и кафето ми отново изстина, докато се наговорим, въпреки че не сме се виждали от едва вчера.
Слизам..коридорите са толкова дълги, толкова студени понякога, толкова каращи сърцето ми да бие, друг път. Зависи кой срещнеш и докъде те отведат. А последната година те винаги ме водят в една посока – в посока на най-красивото митично създание. Там съм, пред него и красотата му ме пронизва. Живея за тези моменти, те са щастието в деня ми. Мога да седя още цели 8 години и да слушам само гласа му, как ми разказва за себе си, за живота си, за преживяванията си, а аз с всяка изминала минута да се влюбвам все повече, гледайки в красивите му очи. Усмихва се и слънцето се пренася в стаята и огрява душата ми!
Сядам на стола си и работя, обожавам тази работа, мога да се справя с всичко в нея, защото след 8 години няма нещо ново, което да ме изненада неподготвена.
И бялото пияно е все още там, то знае как да изсвири всичките мелодии на сърцето ми, стигам до него и се будя. Отново бе просто сън..
В реалността липсите раздират душата ми една през друга. А днес е 162рия ден, в който аз не съм част от тази бяла сграда. До преди 2 седмици не осъзнавах това. Сякаш бях излезнала в дълъг отпуск, но утре пак щеше да си е същото, но щом вече се появява всичко преживяно в сънищата ми, значи вече и съзнателно разбирам каква е реалността!
В нея приятелите са на терасата без мен, в нея моето любимо митично създание озарява с усмивката си други, нови хора, в нея моят стол е празен, а някой се чуди как да свърши работата ми, защото не е наясно с нея. В нея дори бялото пиано мълчи зловещо.
А на мен просто ми липсва да стана рано и да отида там с кеф, липсва ми да се ядосам, че на паркинга няма място. Липсва ми да отида до кафето и да има опашка, а аз да имам работа и да трябва да слизам бързо. Липсват ми сутрешните ни разговори с момичетата от кафето горе. Липсва ми гледката от терасата сутрин и докато си пия кафето на нея да гледам как градът се събужда! Липсва ми да мога да отида по всяко време до другата стая на в коридора, в другия коридор на същия етаж, един етаж по-надолу или два по-нагоре при скъпите и важни за мен хора и вие да ми усмихнете деня. Липсват ми разговорите ни и плановете ни за „важните неща“ за всеки един от нас, да говорим, да обсъждаме, да намираме положителното и решението на всяка трудност заедно. Липсва ми да звънна на приятелите си да ги попитам „къде ще обядваш днес?“, те да ми откажат и после да им се порасърдя малко..Или пък да приемете и да отидем в „Хелоу“, „Шницел хаус“, „Снубс“, „Неделята“ или за по-старите ми приятели „Дон домат“, „Червената къща“ или „при Боби“.
Липва ми Той! ♡ Липсва ми да си работя по държавите и да не ставам дори и до тоалетна, докато не свърша удовлетворяващо ме задачите си! Липсва ми да тръгваме за някой прием заедно и вие направо да ме вбесявате като не сте готови в 17:30 ч. Липсва ми мириса на соц в сградата, липсва ми дори столът..
Днес безкрайност вече няма, всичко е само сън! Боли и това е единственото безкрайно..Опитвам се да съм силна всеки ден, но се сривам след всеки сън, в който всичко е толкова красиво, каквото беше и се събуждам в реалността, в която вече нямам нищо..нищо от тези неща, на които толкова много държа ♡
Автор: Мила Негревска
misssunnybeach 