Най-култовите снежни приключения с Микрата

Честит първи сняяяяг! Надявам се тази зима да е много снежна, много студена и много скиорска ❤ Не ме мразете затова, просто аз обожавам студените и снежни зими, изпълнени с много зимни спортове, защото само зимните спортове са ми на сърце на мен!

В тази статия, която реших да напиша буквално преди 10 мин. ходейки от колата на паркинга към сградата на работното ми място, ще ви разкажа за 5 наистина култови мои приключения с колата ми през зимата.

Накратко – аз започнах шофьорските ми курсове през септември 2009 г. (вече бях на 18), не се бях качвала нито един път преди това на кола. Баща ми не ми даваше и никога не ме е учил преди да взема книжка! Тааа, листовките си ги взех от първия път (към онова време листовките бяха едно от малкото неща, които съм чела с такъв кеф, а бях малко преди да започна 12 клас, наали). Като се качих за първи път в колата на инструктора (някакво рено беше) не знаех нищо. Първият урок протече да ми го обясни 😀 На кормуване ме скъса веднъж на един ляв завой в Младост и след това ми каза, че ако изляза с него ще ме пусне веднага следващия път. Нали никой не си мисли тук, че аз излязох с него 😀 Казах на нашите и повече не чух за него (вероятно е жив, но със сигурност не ме помни с добро :D). С новия инструктор нямах такива проблеми. Карах даже BMW, което тогава ми беше мечта. Взех си изпита на 21 януари 2010 г., а книжката си получих след месец. Защо ви разказвам всичко това ли?

Първо, за да ви кажа, че с желание всичко се постига..и с опит също, както и с ген. Аз днес съм толкова идеален шофьор заради трите неща. Първо тати беше идеален шофьор и аз съм го наследила от него това, второ имах огромно желание да карам кола, още след първото запалване на онова рено и трето опитът – първо 5 години шофиране в Студентски , второ когато ти се наложи да караш, докато сърцето ти се къса и сълзи ти капят от очите и ти иде да се самоубиеш от мъка (далеч не любовна), а си напълно сама в колата и след това вече винаги си абсолютно сам зад волана и тук и в чужбина и трябва да реагираш сам и искаш, не искаш се научаваш.

Трето, защото аз започнах да карам веднага семейната кола – Фиат беше тогава. Буквално от първия ден, в който имах книжка. Отначало тати беше все до мен. Но когато започнах да ходя и на лекции трябваше да се оправям сама.

И така да започвам със случките:

5.  Зимите на 2011-2012 г. в Студентски

През март 2011 г. ми купиха Микрата и оттогава аз не съм ползвала градски транспорт до УНСС. Не зная дали помните зимите през 2011 и 2012 г., но те са всичко, за което днес мечтая – ледени и мноооооооооого снежни. И където и да успеех да паркирам, аз просто засядах и не успявах да изляза без помощ на поне 2ма готини студенти с мускули и плочки . Тогава аз общувах само с такива.

И в онези случаи, много на брой, често с търсен ефект, те просто ме бутаха, докато в колата дънеше я „Хоп“ на Азис, я „Влез“ на Цветелина Янева, я „На екс“ на Андреа 😀 😀 :D, а после се запознавахме 😀 😀 😀 Това са едни от най-яките ми зимни спомени ever.

4. Да изчистиш чуждата кола

Отново действието се развива през зимата на 2011 г. и отново в Студентски. Естествено аз съм принцеса и не мога да си чистя колата сама. Та съм впрегнала хора да ми я изчистят след лекции, което е поне 7 вечерта и навън е рог тъмно. Тогава около УНСС не се намираха лесно места и паркирахме на един паркинг на сред нищото – буквално издълбан някъде сред нивите зад новия корпус 😀 И чистят, чистят, чистят моите хора колата и накрая БАААААМ – това беше друга Микра 😀 😀 😀 Мисля, че оттогава добих навика да отварям и паля колата и да я чистя на пуснато парно. Ако не друго поне знам, че е моята кола.

3. Ах, тези леви завои!

Първото ми самостоятелно ходете до УНСС още със семейната кола се увенча с 20 мин. чакане на един ляв завой. Явно подсъзнателно понеже ме бяха вече късали именно на ляв завой и аз просто застинах. Притесних се. Колата ми започна да гасне, сигурно около 5 пъти изгасна и чак след 20 мин. отлепих. Много ме беше срам пред мен самата. Защото точно тогава наште ми повтаряха да не бързам да се качвам сама зад волана, но аз имах такова желание да се докажа и на тях и на себе си, че накрая позорно се издъних. После не минавах през това място с години, както правех и с кръговото на 4ти километър, защото ме беше страх. Та ето, че и аз съм имала трудности в началото, но с времето вече нищо не може да ме изплаши!

2. Да ти падне бронята в снега

Датата е 27 декември 2013 г., мястото е Студентски град. Нямахме вече лекции, но бяхме отишли като за последно за годината да се видим с колегите в бар „Накрая на вселената“, нашето любимо тогава място. Буквално през всяка почивка между лекциите, а понякога и по време на някои скучни лекции прекарвахме часове там. Та, отишли сме да закрием годината там, но представете си – оказва се адски трудно да си намеря място за паркиране. Въпреки, че се предполага, че не би трябвало студентите по това време на годината да са там. Паркирах при някакви общежития помня..и седнахме, веселихме се и то вече беше станало тъмно като си тръгнахме. Отивам си аз до колата, качвам се и решавам, че ще изляза на задна. При което в тъмното не виждам какво има зад колата ми и закачам бронята в някакво желязо. Усещам го, но вместо да сляза да видя решавам да дам газ напред 😀 Вследствие на това бронята ми падна в снега 😀 😀 😀 😀 😀 Но моята лъвска същност не се предава – качвам се и започвам да карам така по пътя, хахаххаххаах. Баща ми тогава беше отишъл до Кюстендил и нямаше как да ми помогне, пък и мен ме беше страх да му звънна. Ето един от първите пъти, в които трябваше да се оправям сама. Като започнах да карам така по пътя естествено хората започнаха да ми дават сигнали, че бронята на колата ми се влачи. Аз малко се стресирах и спрях малко след OMW в Мусагеница? в една уличка. Един човек ме последва и ми даде съвет да завържа бронята с въже. За щастие точно там имаше железария, от която аз си взех едно мнооого дълго въже и започнах да овръзвам колата с него 😀 Буквално колата, не само бронята и така успях безаварийно да се прибера. Нашите щяха да припаднат като чуха и видяха какво е станало. Аз малко послъгах де как точно се е случило, но мисля че никой не ми повярва на версията 😀 После баща ми купува някакви много скъпи щипки, за да оправи бронята, абеееее шашава работа стана. До ден днешен задната ми броня от едната страна е надрана след този случай 😀

1.       С  четка в ръка

Последната случка се разигра през януари тази година. Денят беше много приятен и нищо не предразполагаше, че ще завали сняг. Аз бях облечена в един есенен (да го наречем) панталон и с чисто новата ми тънка блузка с буфан ръкави. Следобяд просто натрупа сняг и преди да си тръгна от работа трябваше да си изчистя колата от снега. Действието се развива в двора на Министерство на външните работи 😀 Пускам аз колата на парно докато чистя (както се разбра в точка 4 вече бях добила този навик), пускам на макс един стар диск, за да си слушам музика докато чистя, затварям вратата и започвам да си танцувам, докато свалям снега от Микрата ми. Приключвам с чистенето и танците и БААААААААМ не мога да си вляза в колата. Вратата се беше заключила. Дърпах с все сила, но тя беше като запечатана. Шокирах се. Навън беше тъмно, студено, аз бях облечена като за топла есен, а в себе си имах само четката за чистене 😀 Телефона ми остана вътре, парите, ключовете и дори пропуска за министерството.. всичко остана заключено в колата. Виждах през стъклото как телефона ми звънеше и нямаше как да вдигнаааааааааа, хорааааааа!!! В джоба си имах и ключа от стаята ми в министерството, но аз дори нямаше как да стигна до нея, защото нямах пропуск, за да мина през вратата долу на сградата 😀 Лошото е, че тогава още бяхме на вариант хоум офиси, аз тогава замествах секретарката, а имахме нов директор и буквално седях до 7 без нещо на работа. Това ясно подсказва, че колеги почти нямаше останали, за да ми помогне някой. Пълен ужас. За щастие Господ ми изпрати един колега-ангел, който се съгласи да ме закара до вкъщи и да ме върне обратно с цел да си взема резервния ключ за колата и да успея да вляза.

Е да, ама не успях 😀 😀 😀 Все едно ключът не беше за тази кола. Никаква връзка. Реших да пробвам да я отключа през ключалката. И докато изваждах тапичката, която седи над мястото, на което се пъха ключа изгубих в снега и ключа от стаята си 😀 Пъхнах го вътре, натегнах и той се счупи..Вече наистина изпаднах в безтегловност………..Бях замръзнала, сама, отчаяна и заключена отвсякъде. Вече нямаше нито един човек в министерството. Освен охраната..За щастие и те са прекрасни хора и едното от момчетата извика негов познат ключар. Е, срещу 90 лв. всичко приключи успешно.

От този ден нататък аз чистя на поне една отворена врата. Явно в студа колите понякога се заключват сами, блокира електрониката и край. Давам съвет на всички, които ме четат да чистят колите си зимата на отворена врата, за да не изпадате в моята нелепа ситуация!

Бонус 2 истории, в които са замесени органите на реда:

1.       Точно съм си взела новата кола през март 2011 г. и отиваме с тати на един полигон. Не знам защо отидохме там, но факт. Разджиткахме я малко и си тръгваме към вкъщи като аз съм зад волана. На изхода на полигона ни спират полицаи 😀 С цел да ни глобят, че карам без книжка, но им го начукахме, защото аз имаааах такава. Бяха доста разочаровани.

2.       Топъл октомври е, аз съм на лекции от 12 и съм облечена със блуза с голи рамене, къси дънкови панталонки и ботуши почти до панталонките 😀 😀 😀 Карам по Ботевгратско, не зная защо, но по пътя си правя уговорка по фейса с колеги. Хванала съм телефона, карам и им пиша. По едно време ме изравнява полицейска кола. Аз ги виждам. Хвърлям си телефона и продължавам да си карам 😀 Те обаче ме спряха и тоя път ми го начукаха те на мен. Идва тоя до стъклото иска ми документите и ми казва – акт за говорене по телефон ще пишем. Аз – ама беше много спешно, дрън-дрън. Полицая – госпожице от 2 км. ви наблюдаваме 😀 😀 😀 И аз просто се разревах. Те ми викат – може да го решим по друг начин, аз – по какъв? 😀 😀 😀 😀 😀 Бях тъпа..какво да направя? В крайна сметка ме съжалиха и ми писаха фиш, като ми казаха да си го платя до края на седмицата. Мисля, че беше понеделник тогава. И аз помня, че на наште не казах (до ден днешен не се знае за тази история) и просто заделях пари да я платя. Добре, че тогава ми даваха много пари, та не го усетих много, много. Но ето – имам една нелепа глоба в живота си и аз. Добре, че беше отдавна и бяха минали 6 години, когато си подновявах книжката през 2019 г., за да мога да взема златен талон, който напълно заслъжавам. 

Надявам се статията ми да ви е харесала и да сте се посмели, но и никога да не правите като мен!

Автор: Мила Негревска