Pullman Paris Tour Eiffel, един от най-хубавите хотели в Париж. Стоя на терасата, гледката към Айфеловата кула е прекрасна, минава 02:00 часа, а аз отново не мога да заспя. Миризмата на нощния въздух и атмосферата на най-романтичния град на света ме връщат във времето назад… Някъде в нощите на 2011, когато бях безнадеждно влюбена в него (момчето, с което изживях най-прекрасните си мигове именно в този град)… Сякаш са минали векове оттогава… Всичко избледня, дори и любовта ми, сега тя се е превърнала в изпепеляваща меланхолия, която ме обхваща всеки път, когато се върна в Париж… Вече почти не чувствам нищо… Почти успях да го преодолея. Вече няма сълзи, вече не ме боли, но не съм и щастлива, а просто празна…
Нaистина ли е толкова лесно да преодолееш любовта си към някого? Толкова виновна се чувствам… Сякаш предадох сърцето си, а всъщност той беше този, който първи го предаде, но не то обвинява мен затова, че след всички, дори и аз му забраних да го обича. И всеки път, когато се усмихвам то крещи – „Нямаш право на тази усмивка, нямаш право да си щастлива без него” и придобива стъклен вид. Но аз не съм виновна – грешката е в него… То позволи любовта да убие първо надеждата в мен, забравяйки колко силна вяра имам!
И какво оказа се, че не мога да обичам вечно. Да няма вечна любов към някого, но има вечен спомен… Спомена от любовта… Спомена за щастието… Спомена за онези сини очи… Спомена за гласа му, когато казваше името ми… Спомена за последната ни прегръдка… Спомена за летните нощи на 2011, когато бях безнадеждно влюбена в него… Спомена, който ми донесе миризмата на нощния въздух ТАЗИ ВЕЧЕР. Тях сърце мое, аз не мога да залича с усмивка, не мога да забравя с вяра, не мога да изтрия дори и да искам. Те, сърце мое, са за теб – твои са. Тупти докато си спомням и ми припомняй, че съм жива, че все пак е останало нещо от НЕГО, нещо, което е само МОЕ, само ТВОЕ… НАШЕ… НЕ НЕЙНО, не на времето… а само НАШЕ...
Затварям за миг очите си и си поемам дълбоко въздух… Знам, че когато ги отворя ще съм още една крачка по-близо до това окончателно да го преодолея. Отварям ги… И да, все по-близко съм с всяко премигване, с всяко вдишване, с всяка секунда… А сърцето не спира да крещи и да ме обвинява...
Автор:Мила Негревска
misssunnybeach 