За какво си мисля ли?
Често ви разказвам за това как градът се събужда през моите очи..
за кафето във ръката ми, за високата тераса на онази величествена бяла сграда, толко позната ви от много мои статии и надеждите в душата ми!
Но градът заспива също толкова красиво..
в онази минута, наречена „dusk“ и отново високата тераса на моя дом и отново за надеждите, но май онези изгубените отдавна. Мислите ми летят право напред към една малка светлинка в далечината..най-далечната на сърцето ми като усещане..най-близката на душата ми като преживяване!
„Безмилостен град“, име на турски сериал, който от 6 месеца ме разтърсва по един доста емоционален начин или просто реалност, от която често опитвам да избягам като се крия в мислите си.
Дъъълго не можех да си отговоря защо всяка серия ми действа толкова емоционално. От първата изгледана се чувствам така.
Може би..:
Защото знам какво е никой да не те разбира и подкрепя, също като Джерен, защото нея никой не я разбираше. Не разбираше защо толкова обича блясъка на света и иска да е най-ярката звезда, докато не се превърна в такава на небето..
..защото много приличам на Дамла по тертип на живот, но ми е жал за нея понеже виждам как единственото, което й липсва е топлината от обичта на родителите й..нещо, което за щастие никога не съм изпитала. Но разбирам прекрасно сълзите й в мига, в който губи баща си..
Или може би защото съм се крила и аз като Джемре от сърцето си, разкъсана между двама и чувствата са до болка същите. Любовта към Недим от пръв поглед и привързаността към Дженк след серия от преживявания. Дали не намразих ролята й, защото нарани толкова Дженк с повтарянето на името на Недим, а аз съм обречена всеки ден да виждам едни очи, които нараних несъзнателно по абсолютно същия начин. И да понасям, вероятно напълно заслужено всичко което са готови да ми причинят. А това всичко винаги боли..И реално не понасям себе си, заради това?
Наистина се чудех кое точно от всичкото направи този сериал толкова специален и емоционален за мен.. Днес на финала си отговорих – изгубеното време е отговорът, което никога не можем да си върнем, а всеки губи такова точно като героите във филма. Един в работа като Агях, друг в пазене на тайни като Шениз, трети в стремеж да бъде забелязан като Джерен, четвърти за отмъщение като Недим, пети в лутане между две сърца като Джемре, шести в слушане на единствения авторитет в живота му й майка му и по барове с жени еднодневки като Дженк, седми в безсмислена защита на морални ценности като Сахер. И вместо да се огледаме около себе си, да ценим хората около нас такива, каквито са, да ги подкрепяме и обичаме, да им прощаваме дори, докато имаме тази възможност..то ние просто губим време! И един ден БАМ – нямаме почти нищо..нямаме дори време..Толкова е тъжно това.
Една песен звучи в главата ми в момента и тя е „някой ден сърцето ще поиска онова..“ Всички я знаем! Просто дайте на сърцето си това, от което има нужда точно СЕГА!!! Не утре..СЕГА!
А даа и да се върна на светлинката..там сред онези сгради има една светлинка, която е безнадеждно далеч и винаги ще си остане там..Защото всичко се загуби във времето без време и макар и под едно небе, дишайки един въздух и дори често чувайки шепота на една и съща птица прелитаща в небето, докато лежим на прохрадната тераса..ние ще си останем просто мисъл един за друг или отмъщение един на друг, под същото това небе на този безмилостен град.
Загубена между теб и него..загубен в амбициите на майка си и по масите в баровете.
Загубено време!
Научихме сме да се крием от сърцето и съвестта си твърде добре и вече дори не е толкова безмилостно наяве!
А на филма ревах цели 39 серии, егати!
Автор: Мила Негревска
misssunnybeach 