Взимам това заглавие от цитат на @dkolev10, снимката с целия цитат ще сложа като снимка на тази моя статия..като се надявам авторът да не ми се сърди много..
Снежен понеделник..снежна пролет, дотук нищо обичайно и нищо приятно. Нов локдаун, все ми е тая вече.. Но след последната ужасна седмица прекарана в сълзи, днес ми се струва прекрасно ❤ Станах с обещанието към себе си да те оставя по масите в баровете и да не мисля повече за тебе! Пускам си на макс Lovefool на twocolors и се кефя на макс по пътя за работата.
Йес, за първи път от доста време не си спомням как пътувахме заедно натам, слушайки „нашите хора“. Не ми липсваш отдясно..мъча се да е така и отляво! „Така трябва да е вече и ще бъде“ си повтарям на ум, а на глас крещя текста на вече споменатата песен..
Почти няма задръстване, ах така обичам точно тези дни. Слава Богу успявам да измина онези 500 метра от колата до стаята ми без да изкочиш отнякъде. Сядам да си свърша работата. Свършвам я. Днес направо съм си машинка. Време е за кафе.. – „ох, как да избегна евентуална среща? А нужно ли е да я избягвам?“, време за травмиращи въпроси. Но решавам да го играя непукист. Все пак вече не ми дреме за теб, както на теб не ти дреме за мен и никога не ти е всъщност. Припомням си снимката от снощи, на която си между поредните два боклука..Това ми стига да започне да не ми пука на момента. Качвам се смело за кафе, „ти си никой и така ще бъде!“.
То пък кафето не работи..айдееее, още 400 метра до работещото, защото за Бога заспивам и нямам търпение вече да изляза на въздух. Едно положително нещо – ще мина по другия път и това намалява шанса с 30% да видя лицето на човека, които не спира да ме наранява умишлено с к*рвите си!
Ох, стигнах – на въздух съм и все още не съм ти видяла загорялата физиономия, която сваля всичко живо, особено ако е лека, грозна селянка..Наслаждавам се на макс на деня ❤
От статиите за Рим, Париж и Мери в тях сигурно вече знаете колко обичам да гледам как градът се събужда, докато си пия кафето. Не че нещо се вижда от мрак и мъгла, но пак е по-добре от мрака и тъгата, която ти носиш в душата ми с постъпките си!
Е, време е за работа..имам странното усещане, че днес ще ме потърсиш или така ми се иска. Иска ми се поне маааалко да ти пука..не защото на мен ми пука толкова (ВЕЧЕ И НА МЕН НЕ МИ ПУКА ЗА ТЕБ!!!), просто защото съм много повече от еднодневките по баровете и поне това заслужавам. Обаче знам, че топки за такива неща отдавна нямаш и знам, че това усещане е като мъглата навън. И все ще се вдигне по обяд 😃 Влизаме с моята приятелка в стаята, смеещи се на нещо забавно и телефонът звъни. Почна се с работата. Изслушвам ги, разбираме се, затварям и продължаваме да си се смеем с нея.
Какво може да секне смеха ми по-бързо и лесно от..??? Теб???
– Любовта звъни..Пха, ще умра от смях!
– Егото затваря? Да, ама аз нямам его отдавна, още откогато ти казах най-милите неща на света, а ти ми отговори с две немили изречения, след което почна да излизаш с рускини по баровете.
Та егого го няма..Глупостта вдига телефона..
– Непознат номер? Пхааа, с ясната представа кой е, моля! Та тези 4 цифри забравят ли се? Обаче глупост скрита зад ограда от увереност, издигната от надежди. Представяте ли си го? Аз съм поне 1000 пъти. Не ми помогна. Краката ми се разтрепериха още на „ало“. Пребледнях, седнах и не помня първите 4 изречения от разговара..Моята приятелка ме гледа и се чуди Байдън ли звъни или може би Осама Бин Ладен. Май второто, защото първият е още жив, пък сърцето би забило така само ако ти се обади умрял любим или умрял терорист..
Умрял любим ли? А да забравих – „нищо не е свършило, докато един от нас не умре..“Или докато някоя рускиня в бар не изтръгне сърцето ми, шито 2 години и не го удави в коктейла ти докато ти чука наздравици..🔞
Та да се върнем в отвъдното. Ааа, така де в реалността.
– Абонатът (не) отговаря без не-то и трепери от емоция. Абонат – идиот. А от другата страна човекът, милият се чуди „коя пък беше тая?“. Премята имена от Магдалена до Даша/Дария или там каквото беше, уиски с лед или текила с лимон беше?
Майната ти!
– Гордостта ще предаде за обаждането Ви! А.к.а „ще Ви върна обаждане“, щото и гордостта ми смачка. Затварям и повтарям едно име, приятелката ми ме гледа стресната, ама тя вече ми свикна де. Горкото момиче..
Връщам му на Вие-то обаждане! Само по тоя начин не си бяхме говорили с теб или с Вас, знам ли вече..
Да говориш на човек, когото познаваш до болка на Вие. Ето това осакатява душата ти завинаги. Казвам душата, защото сърце още отдавна не ми остана, удавиха го в портокаловия коктейл на „Девочка танцуй“. Горката ми душа, сгъна се на хармоника от срам. От мен ли я е срам? От теб ли? Или от това, че през пролетта вали сняг все едно е Коледа.
Да, то истинско Коледно чудо е да звъннеш, да ти вдигна, да ти върна обаждане, да вдигнеш и ти. Коледно чудо? Или мечтано Deja Vu?
– Обичам те, никога няма да те оставя..Да те оставя да ме обичаш? Да си до мен? Да съм с теб? Или намира? Къде точно и как няма да те оставя, не знам. Но със сигурност знам, че Вие ме остави да умра..може би се обаждаше да провери дали съм жива още, знае ли човек? То след тая седмица, в която в 7 поредни дни ми заби 7 ножа с различни имена, коя от коя по-к*рва..
Ах, Вие..Вероятно всеки, мили читатели, би говорил на Вие на онзи непознат, защото аз такъв човек не познавам. Не съм се запознавала с този човек..не обикнах този човек..не се доверих на този човек..Не познавам този човек! Не простих на този човек! Онзи, който познавах винаги идваше и хващаше ръката ми..не звънеше с надеждата да не съм аз или да съм умряла и да се е отървал от мен!
Споменах ли Магдалена, е – той вече не помни днешния разговор дори, защото е зает да я „следва“, докъде ще я последва само едното Вие знае. Аз не искам да разбирам!!!
Автор: Мила Негревска
misssunnybeach 