„Представи си, че си на 90 и утре животът ти свършва..“ Вече престана да четеш, нали? А защо? Рано ти е да мислиш затова или те е страх, че макар и само в представите си вече няма да имаш шанс да направиш нещата, за които копнееш или мечтаеш. Помниш ли онзи град, в който винаги си искал да отидеш, но така и не успя, защото днес имаше много работа за вършене. Помниш ли момичето, което така и не забрави и сънуваш и до днес, защото така и не дойде подходящият момент. Помниш ли какъв мечтаеше да станеш, след завършването на университета, но – ах, тази работа, която не намери сили да напуснеш, я от мързел, я от фалшивата представа за комфорт. Оооооооо, даааа…затова те е страх да си го представиш. Защото никога не се осмели да направи това, което сърцето ти иска, това, което интуицията ти казва, това, което чувстваш…
Знаеш ли, докато писах магистърската си теза, попаднах на една реч на Стийв Джобс, която нарекох „вдъхновяваща“ в труда си. Всеки може да я прочете в нета, тя обиколи света, именно затова, че е силно въздействаща. И освен, че ми послужи като пример за това колко хубаво е един оратор да разкаже своя лична история в неговата реч и така тя да стане много по-близка до хората и по интересна им, ме накара и да се замисля. Знаем колко е успял Стийв, но това неговото не е късмет, а смелост, сила, осъзнатост. Смелостта да напусне колежа..силата да не се предаде след като го уволняват от фирмата, която сам е създал..осъзнатостта да прави винаги това, което чувства..
Предполагам всички са добре запознати с периода от живота на Стийв Джобс, когато е бил диагностициран с тежка болест. За този период от живота си, в онзи ден, в онази реч, той разказва как е осъзнал колко ненужни са инатът, страхът от провал, огромното его, многото мислене, поставяне на бариери, предрасъдъците и т.н. А всички сме толкова изпълнени с тях и толкова празни откъм емоции, че просто живеем един вид напразно, колкото да оцелеем още един ден, една седмица, месец и година..Залагаме на сигурното и загърбваме щастието. Сигурната работа, която мразим, но пък „едва ли ще ме уволнят, нали се закачих“ или „нали пари дават“. Сигурната половинка, към която отдавна не чувстваме нищо, но нали „добра партия е“, „обича ме“, „къде на тия години ще започвам връзка отначало, като имам нея/него и той ще е до мен завинаги“..Колко досадно, празно и скучно звучи..
Не съзнанието, а емоциите са онези, които ни движат в правилната посока и когато ги подтискаме, все едно пукаме всички гуми на розовия кадилак и затъваме в блатото, докато от розов не стане мръсен и незабележим и не започне да хваща ръжда, да скърца. Какво да ти кажа, пиша всичко това и ми се ще да съм като Стийв, да не затъвам в блатото, да действам импулсивно..понякога се мразя за това, че разумът ми работи много повече от сърцето. Но повече мразя теб, защото и ти си като мен..Ето затова ще те гледам с обожание, а ти мен с желание, но само отдалече!
НЕ БЪДЕТЕ КАТО ЛИРИЧЕСКИТЕ ГЕРОИ В ТАЗИ СТАТИЯ. ТЕ НЕ СА ЩАСТЛИВИ, А ДОРИ НЕ ГО ОСЪЗНАВАТ..ЖИВЕЙТЕ ПЪЛНОЦЕННО ЖИВОТА СИ, С ЕМОЦИИ И ЧУВСТВА И ГИ ПОКАЗВАЙТЕ НА ТЕЗИ, КОИТО ИСКАТЕ ТОЧНО СЕГА!!!
misssunnybeach 